Мислите ми са пак там, при децата
Лято. Учебната година е завършила. Ваканцията е нахлула в всекидневието ми. Под ръка с отпуската. Както и да го гледаш е време за релакс и проекти за вълнуващи пътешествия. Юли всекидневно идва със лист от неразрешени тематики. Училище, възпитаници, учебници, образователен материал. Не са целесъобразни нито за размисъл, нито за другарство. Ако учебното заведение беше единствено документи, в никакъв случай не бих разрешил да тормозят ваканционното ми успокоение. Дневникът е минало от момента на регистриране на последния образователен час. Личният картон е завършен с внасянето на последните годишни оценки. Но учебното заведение е и социализация. Училището е на първо място деца, които не остават затворени в дневниците или архивирани с картоните. Те не могат да бъдат прогонени от мислите и не изпадат от тематиките на диалозите.
Юли. Лято. Горещ ваканционен ден. Във Facebook се появяват първите горди постове с триумфи от класирането на няколко университета. Сред претендентите за висши учебни заведения са и моите девойки и момчета. Физически си потеглиха преди месец, само че не престават да населяват мислите. Отдавна знам, че ще се успокоя, едвам когато схвана, че всички са минали прага на мечтания университет и стартират нов стадий в своето житейско израстване. Следва серия от чатове, които носят радостни вести. Всички са към този момент студенти. Ще потреперя още малко единствено за тези, които мечтаят да станат медици.С тези деца съм живял единствено четири години, а се усещам толкоз удовлетворен. Сякаш са мои родни.
В късните вечерни часове стартирам да класифицирам информация за бъдещия си клас. Помолих ги да попълнят анкети с няколко въпроса, нещо като авансово опознаване. А с тях ще стартира чак през септември. Формално към момента не са ми никакви. Просто предоставен ангажимент, който занапред ще извършвам. Въпреки това, когато чета и протоколирам информацията изпитвам някаква странна непосредственост. Сякаш ги познавам от дълго време, а съм ги виждал едвам веднъж. Вече ги усещам за свои. Толкова, колкото тези, които ме зарадваха с кандидатстудентските си триумфи. С едните ме свързват доста мемоари и прелестни моменти, с другите единствено упования да създадем най-малко толкоз мемоари и прелестни моменти. Една тънка струйка обич потича от морето, в което ме окъпаха огромните към дребните. Да си преподавател е смахващо. И макар, че е лято, почивка и дните са отпускарски, мислите са отново там при децата. Защото класните стаи може и да са празни, документите може и да прашасват, учебните дворове може и да са пусти, само че децата са постоянно в мислите, спомените и очакванията. И лятото, ваканцията и отпуската няма по какъв начин да ги прогонят.
Автор: Иво Райнов, учител
Гимназия с преподаване на непознати езици „ Екзарх Йосиф I “ гр. Ловеч
Инфо: www.eratosten.wordpress.com
